ПО  СТЪПКИТЕ  НА   ЛЕГЕНДАТА

    Какво знаем за легендата Орфей? Може би, името на рождеството й... България. Легендата има земя, където да се роди и небе със слънце и звезди, в което да полети приживе... Времето й принадлежи.

    Бих искала да изкажа почитта и възхищението си към маестро Никола Гюзелев. „Един от най-забележителните представители на световното белканто.” (“Il Resto del Carlino”) Лично към него и към делото на живота му, което отдавна вече не е национално достояние, а е знаково за цивилизацията ни. Наскоро, „неземният му глас” отново прозвуча в родината. Този път в концертната зала на Националната художествена галерия. Не се опитвам да обясня легендата „Никола Гюзелев”. Това е невъзможно. Гласът му е един от елементите на онези кръговрати от спиралата на човешкото вдъхновение, на познанието за истината и красотата.

    „Ако светът е пръстен, ний сме над златото му скъп ахат!” възкликва древноперсийският поет Омар Хаям в един от рубаите посветени на човека. Творчеството на Никола Гюзелев е сякаш в това четиристишие. Помня изреченото в японския„Mainici Daily News” от 10. Х. 1965 г.: „Гласът на Гюзелев е един от най-хубавите гласове, звучали някога.” В италианския „Paese sera”: „Гюзелев няма равен!”. В гръцкия “Elefteros Kosmos” : „Изпълнението на Никола Гюзелев е сред най-добрите изпълнения в историята на Гръцката национална опера.”

     Древните Театро Реджо в Парма и Арена ди Верона коленичат пред него, за да отекнат аплодисментите им в Миланската Театро алла Скала и да взривят Метрополитен опера в Ню Йорк, Ковънт Гардън в Лондон, Опера дьо Пари – Пале Гарние, Большой Театър в Москва, Театро Колон в Буенос Айрес, Щатсопера във Виена, Дойче Опера в Берлин, операта в града на Моцарт... Едва ли ще стигнат страниците на който и да е вестник, за да изброим най-големите му успехи, защото всяка поява на именития български бас е повече от успех, тя е паметна и граничи единствено с безграничното и неописуемо щастие на почитателите му. Но нека се докоснем до бисерите от броеницата, до нанизите от казани думи и предизвикани мисли, споделени за личността на артиста. Да споменем някои от оперните сцени, градовете, наградите, отзивите за спектаклите, в статиите и анализите на над 100-те роли които е пресъздал безсмъртният глас на маестрото. Глас, който специалистите сравняват „с благозвучността на орган”, който в дълбоката си същност е инструмент на Бога. „Глас дълбок, плътен, могъщ и богат, изравнен във всички регистри, с голям диапазон.” („Il Mattino”). От прочетеното ме трогнаха видните виенски критици, забравили въздържаността си: „Неговото присъствие на сцената притежава необяснима сила.” („Die Presse” – 24. III. 1975г.) Тази сила кара италианците при дебюта на Никола Гюзелев в града на Ромео и Жулиета да признаят: „Изпълнението на Никола Гюзелев оказа огромно въздействие на Aрена ди Верона и неговият дебют е един от най-изключителните в историята на този град.” Рядко Арената дарява подобно признание. Когато пристъпва на сцената ѝ, лятото на 1976 г., превъплатен в ролята на Борис Годунов от едноименната творба на любимия си композитор Модест Мусоргски, Никола Гюзелев е 40 годишен. Вече е световноизвестен и обичан от италианската публика, представлението е събрало музикалната критика на Европа, но за почитателите на древната Верона, за потомците на Арената, българинът е само известен чужденец. След това изпълнение, той е техният Никола. „Изпитах незабравими чувства по време на спектаклите в Арена ди Верона, когато прожекторите угаснаха и в тъмнината на нощта заблестяха пламъците на 20 000 свещи, които осветиха древният амфитеатър...” – споделя артистът. А когато за коронацията на Борис изнасят хоругви, запалват огромните църковни свещници и гласът на Гюзелев отеква във Верона, очевидци разказват, че птиците млъкнали в лятната нощ. Вълни от аплодисменти заливат сцената на Арената за „българина, който носи царствените дрехи на Борис с невероятна театрална спонтанност”. („La voce repubblicana”). Оценките на критиката не закъсняват: „Елегантно сценично поведение”, „блестяща драматична интелигентност”, „удивителна артистичност и музикалност”, „изпълнение, богато на емоционалност, изразителност и дълбочина”...

    11 години преди тази приказна вечер, през 1967 г. е дебютът на младият оперен бас в Парма. „Превземеш ли Парма, превземаш Италия!” Този град е известен с оперната си публика, която е „или – или”, но никога не остава безучастна. Ако оперен изпълнител не е приет в Парма, би трябвало да забрави завинаги за Милано, Рим, Неапол, а оттам и за целия свят на оперното изкуство. Известен е случаят с тенорът, който не се представя добре и когато си тръгва, носачът на гарата отказва да вземе багажа му: „Ти ли си онзи тенор, който пя снощи? Носи си го сам!”... В Парма замерят с домати, освиркват, но не случайно се казва: „Завладей Парма и Ла Скала е твоя!”. Младият солист на Софийската опера не спира да пътува. Когато пристига в Парма е болен от ларингит, едва шепнещ. Налага се да бъде заместен. Но след дебюта му, „La gazzetta di Parma” подчертава, че аплодисментите са само за Франко Корелли и за Никола Гюзелев: „Този бас притежава изключителна дарба - акцентира фразата, предлага  изпълнение, достойно за уважение.” А когато през лятото на 1983 г. въплъщава Атила, преди да замине с влака, на гарата, един носач го познава, сам грабва багажа му, отнася го в свое помещение и го опакова, „за да му е по-удобно”. И категорично отказва да вземе пари. През 1994г. Парма връчва на Никола Гюзелев едно от най-престижните световни музикални отличия - „Златен Верди” в знак на признателност към своя любимец.

    След дебюта в Парма през 1967 г., младият български певец лети към Лондон, където в огромната зала на Роял Албърт Хол печели възхищението на английската публика. Следват Модена, Бреша, Париж, Дубровник, Торино, Букурещ, Берлин, разбира се, Виена..., Атина... “Napoli notte” пише за изпълнението на Гюзелев в „Аида” от Верди в Театро Сан Карло ди Наполи: „Гюзелев ни уважава като певец”. „Il Mattino” добавя: „Гюзелев пресъздаде един Рамфис с грандиозно благородство и блясък.” След изключителния дебют във Виена през 1970 г. в ролята на Филип II от „Дон Карлос” на Верди и в ролята на Мефистофел, на 5 май 1970 г., Театро алла Скала ди Милано отваря вратите си за „Дон Карлос” на Верди и за 32 годишният българин Никола Гюзелев. Ла Скала е не само оперен театър, който доминира света на това изкуство повече от век и половина. Той е храм на музиката, в него са отеквали изповедите на най-големите легенди в историята на операта. Недостижимите гласове...

    5 години преди тази вечер, на 29. XII. 1965 г.,  Никола Гюзелев дебютира на американска сцена в Метрополитен Опера като Рамфис от „Аида”.  Друг дебют, пак по музиката на Верди. Старата сцена на Метрополитен, свидетел на триумфа на Енрико Карузо и Аделина Пати, на Шаляпин, на Тоти дел Монте и Люба Велич..., за първи път приема един толкова млад българин. Никола пее в компанията на свои колеги със световна слава: Франко Корелли, Рената Тебалди, Чезаре Сиепи... Вестниците зашумяват още същата вечер: „Тази вечер дебютира с голям успех още един бас от България: Гюзелев със своя ясен, чист и пристрастяващ към себе си глас.”(„Ню Йорк Херолд Трибюн”)

    Година по-късно Гюзелев изпълнява Борис Годунов на Мусоргски в Париж в Champs Elisees, малко след като е превзел Неапол. Френските вестници преливат от суперлативи: „България не се задоволи с Борис Христов и Николай Гяуров – най-известните баси на нашата епоха. Представи ни трети – много младият Никола Гюзелев. „ („Аurora” от 21. IV. 1966 г.). А „Humanite” от 26. IV. добавя: „Беше сюблимно изпълнение – Гюзелев не въплъщава роля, той въплъщава човешката съдба. Неговият глас е ненадминат, със силен колорит, всестранен. Сценичното му държание е напълно спонтанно, човешко. Истинска рядкост е да слушаш Борис Годунов на такова ниво, в изпълнение на толкова млад артист – на едва 29 години!”. И още от „Humanite”: „Запомнете това име. Гюзелев е роден за слава!”.  „Figaro” oт 28. IV. също отразява събитието: „Изключителният успех на „Борис Годунов” е предимно заслуга на Никола Гюзелев. Неговият Борис е вълнуващ, ослепителен, винаги хуманен... Да изпее последната сцена (смъртта на Борис) в смокинг, да се въздържи от какъвто и да е външен изблик и да омае публиката – това е резултат, към който може да се стремят само родени хипнотизатори.”

    Следват дълги и трудни турнета – Стокхолм, Сан Франциско, Чикаго, Бъфало... Пресата не спира да шуми: „Музикална интелигентност, силен, нежен и изключително контролиран глас с много лично излъчване...” После Рига и Вилнюс, Петербург, Сегед, София, Ротердам... Спомням си думите на Евгений Нестеренко, който говори за нашия певец, за неговата „скромност, естественост, добронамереност”: „Той е един от най-добрите изпълнители на руския репертоар, на оперите на Мусоргски... Не само артист, той е изключителен човек.” Думата „изключителен” е една от характеристиките на творческия му път, използувана неизменно, като титла, когато се спомене името му. Да, „присъствието на Никола Гюзелев на сцената притежава необяснима сила.” Тази „необяснима”, „изключителна” сила кара 1 320 – те присъстващи в старинния оперен театър във Висбаден да се изправят на крака и половин час да аплодират дебюта на 28 годищния български бас в ролята на Борис Годунов. На 20 май 1965 г. уникалната оперна зала събира най-изисканата и капризна музикална публика от Германия, Америка, Австрия, Италия, Франция, Англия, Холандия... Публика, която следи артистичната дейност на най-известните театри в света, зрители, които са слушали Борис Годунов в „Большой” и в Италия в изпълнението на Шаляпин. Именно тази така въздържана и достолепна публика извиква 36 пъти пред завесата Никола Гюзелев. В този театър е закон да не се аплодира между отделните арии. Но законите са за да служат на хората, а не хората на законите. Тази вечер пада и тази преграда. Хората искат да изразят възхищението и почитта си пред българския бас и колегите му. Успехът е отново „изключителен”, небивал: „Това, което ни показаха българите – пише „Viesbadener Tаgerblatt” e толкова изключително, било от сценична или музикална гледна точка, че оставаме покорени задълго... Никола Гюзелев е бас-баритон на световно ниво. Той оставя своя невъобразимо богат глас да се лее свободно, без изсилвания или певчески ефекти, така че да го слушаш е истинско удоволствие, което те обогатява. Рядко е да намериш в един певец такова единство на строга и лирична сила.”; „Гюзелев бе един съвършен Борис.”; „Това е една от нашите най-важни срещи с този голям глас, на който сме съвременници. Никола Гюзелев се откроява от сценичната конвенционалност и я преодолява.”

    Да, преодоляването и самопреодоляването са качества на Никола Гюзелев. Това ме връща в началото на певческата му кариера, когато като солист на академичния хор и дипломант в Художествената академия случайно попада на прослушване за Германия. Известният диригент Хорст Щайн и нашият диригент Руслан Райчев прослушват точно 100 кандидата. Когато Гюзелев минава по ул. „Бенковски”, пред административния вход на зала „България” вижда много млади певци. Някой го извиква и го вкарват в залата. Прослушването е приключило, но диригентите се връщат и Гюзелев изпява арията на Филип II. Хорст Щайн е впечатлен: „Прослушванията са за оперите в Дрезден и в Лайпциг, но вие имате такъв талант, че ще направя възможното да влезете в Щатсопера в Берлин.” И договорът не закъснява. Ето какво споделя по този повод Никола Гюзелев: „Купих учебник и започнах да уча немски. Подготвях защитата си в Художествената академия. Всеки ден посещавах консерваторията на бул. „Толбухин”. И точно в периода на моите най-силни колебания срещнах на стълбите на консерваторията професор Бръмбаров. От години изгарях от желание да бъда негов ученик, а нямах куража да го попитам, дали би ме приел? Но това беше точният момент – той си запалваше цигара и беше сам.

-         Маестро, ще ми позволите ли, бих искал съвет от Вас!

-         Що се отнася до Германия ли?

-         Как знаете за това?

-         Аз знам всичко! Оставаш. Ще работим. Ще дебютираш в България. И след това ще ходиш по цял свят.

     За мен всичко бе ясно. Нямаше да замина за Берлин. Големият маестро ме беше взел за свой ученик. Тогава, много си помислиха, че съм пълен глупак да откажа такава работа с висока заплата в толкова известна опера. Но аз знам, че направих правилен избор – благодарение на съвета на Христо Бръмбаров и на моята собствена интуиция.” Така, благодарение на характера си, надареният млад българин  поема нелекия път на оперен певец, който изисква пълно себеотдаване, посветеност и упорита работа, за да го нарекат много скоро „известният български бас”и „един от най-големите баси на ХХ век.” На 27 юни 1961 г. Никола Гюзелев дебютира  в ролята на Тимур от „Турандот” на Пучини и прави изключително силно впечатление на софийската публика. Лятото на 1962 г. на VIII – я Световен фестивал на младежта в Хелзинки, Никола Гюзелев печели  I –ва награда с арията на Филип II от „Дон Карлос” на Верди. На 28 март 1962 г. е първата му интерепретация на тази роля, която ще му донесе златен медал на II – я международен конкурс за млади оперни певци в София. В журито присъстват едни от най-известните имена в света на оперното изкуство. Когато по-късно изнася концерт с голям успех в Париж по френското радио, пресата подчертава „изключително силното му човешко и артистично присъствие” и че „в това, което Никола Гюзелев прави няма модел. Преди всичко успява да запази собственото артистично „аз”. По-късен отзив на музикалната критика в Италия сякаш повтаря тази оценка: „Слушайки Гюзелев като Банко от Макбет и  Иван Сусанин, човек остава с впечатление, че той не пее заучени арии, а ги сътворява в момента”. („Rassegna melodrammatica”).

    Никола Гюзелев подготвя и представя в света, жънейки огромни успехи за България почти целия репертоар за гласа на бас на великите композитори. Пее с най-големите оперни изпълнители на века, работи с най-именитите диригенти... И ако авторитетните музикални критици го определят като „един  от най-блестящите изпълнители на Борис”, то неговият Филип II е „от големите царе на всички времена”. Гласът му  – „с превъзходни вокални качества и перфектно владеене на интонацията”, „глас на бас-баритон с благороден, индивидуален тембър, нежен и строг в изключителните височини, който с естествената си сила се издига над хора и оркестъра” има едно рядко качество: Никола Гюзелев адаптира към стила на радикално различни по натюрел композитори. Наричат го „Вердиев бас”, „идеалният изпълнител на Моцарт”, „най-добрият интерпретатор на Мусоргски” и на руските композитори, на френските и на италианските, дори – на Вагнер!... Музикалната критика в Италия, Германия, Англия и Япония неизменно го сравнява с легендарния Шаляпин. Приет с възхищение от световната музикална общност, обичан от музикалната гилдия, феноменалният му глас донася световна слава за България. Превзема онези територии на духа, в които властва от векове стремежа на човечеството към съвършенство. Няма музикално злато, което да не му е било връчено. Почит, която публиката и музикалната ктитика да са му отказали. Италия го дарява с най-високото си отличие – титулова го с приза Комендаторе на Република Италия. Присъден му е приза „Златен Верди” и на 14 юли 1981 г. в Мантова - почетната награда „Златна сцена”. Със „Златна сцена” са удостоени колегите му Карло Бергонци, Рената Ското, Марио дел Монако, Феручо Талиавини, Мирела Френи, Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Райна Кабаиванска, Николай Гяуров. Когато изпълнява ролята на Филип II в „Дон Карлос” на Верди, Никола Гюзелев превръща всеки път спектакъла в културно събитие, в незабравимо превъплъщение, лишено от външни ефекти, но с онова дълбоко, великолепно проникване в музикалната драматургия на Верди. Динамиката на музикалните фрази в богатите нюанси на неговия мелодичен, истински могъщ и същевременно естествен глас, вродената му артистична мярка в пластиката на всеки жест на сцената, го правят неповторим, строго индивидуален. „Гюзелев не имитира известните големи интерпретации на образи, той работи от свое име, изпълнението му е изтъкано от емотивна оригиналност. Артистът пресъздава тънките отсенки в превъплъщението на една сложна личност”. Това, което впечатлява у Никола Гюзелев освен неговата естественост е верността му към творбата, към посланието, което композиторът е вложил в нея. Тук певецът не прави компромиси. Той е строг и последователен в тази си отдаденост до перфекционизъм. Това печели не само уважението на колегите му, то е израз на онова достолепие и пълно сливане с образа, който пресъздава. Той постига висота на нивото на великите композитори, чиито творби пресъздава. Публиката усеща именно това. Разбира го. Защото истинските неща са ясни и достъпни за душата. Така, както усмивката на едно дете или на една Джоконда. Не можеш да излъжеш публиката. И Гюзелев й дава всичко. А той е неизчерпаем. Като онези изворни дълбини в небето над родното му Павликени. Като гласа на прадядо му Андрея – песнопоецът от Крамолин, Мизия, който като запеел, съселяните му се захласвали да го слушат като омагьосани. Спирали работа, зазвучал ли гласа му и го молели: „Спри да пееш, Андрея, че нивата остана неожъната!” Или на другия прадядо – Кольо, който като запеел в църква, хора от далечни села прииждали да го слушат и били готови да пропътуват дълго време с каруци само и само да се насладят на песента му. А когато правнукът, Никола се запътил към селото, спогледали се: „Одрал е кожата на прадядо си!” – толкова им напомнял легендарният песнопоец. Бащата на Никола Гюзелев – Николай, бил запален цигулар и макар това да не била професията му, всеки ден с часове свирил. Майката участвала в местния драматургичен кръжок...

     „Необяснимата сила” на Гюзелев е в неговата творческа и човешка индивидуалност. Той изцяло се отдава и посвещава на изкуството.

     „За мен, важни са съдържанието на текста и на музиката, или музикалната драматургия на творбата. Държа се така, сякаш подготвям световна премиера - първата интерпретация на една нова, непозната музикална творба. Преди мен може да са я пяли хиляди хора, отнасям се към това сякаш аз съм първият, който ще я изпълнява.”

    По думите на директора на Берлинската Щатсопера по повод изпълнението му на Борис Годунов през 1968 г.”Гюзелев ни предлага удивителна цялост на глас и артистично вживяване!’ “Nationalzcitung” пише: „Бяхме свидетели на един Борис, който всеки момент увлича и вълнува. Никола Гюзелев създава героя с глас на бас, чиято мярка са всички степени на нежността, на силата, на заплашителното съмнение и на смъртния грях. Всякаква демоничност му е чужда.”

    А по повод изпълнението на Никола Гюзелев на Досифей в „Хованщина” Генадий Рождественский споделя: „Не е имало, няма и няма да има руски певец с такава дълбока чувствителност и способен да предаде по толкова вълнуващ начин най-руския от всички персонажи на Мусоргски – Досифей.”

    Но нека отново се върнем към споделеното, към казаните думи от самият него – може би ключ към едно от обясненията за небивалия успех на българския бас:

    „Аз винаги импровизирам на сцената. Това понякога ме връща няколко крачки назад, но после правя скок напред. Не ме плаши фактът, че по време на изпълнението мога нещо да сбъркам, че мога да поема най-неконвенционалния път. Важното е да търся винаги нещо ново, което гарантира на всеки неговата индивидуалност!” И още:    „Винаги търся да уловя есенцията на ролята и със сърцето и с разума си. От момента, в който науча ролята си, започвам да пея с намерение да я интерпретирам. Не работя отделно върху детайлите и после да ги обединявам цялостно. Важно за мен е не толкова количеството на вложената работа за подготовка на спектакъла, колкото качеството, начинът на работа и типът на сближаване с творбата.” За професионалните качества на артиста, Маестрото споделя: „ Основната добродетел на артиста е скромността. Не става дума да скромничим, а да бъдем концентрирани, да продължаваме да работим с упоритост.”

    Колегите на Никола Гюзелев казват, че „той е перфектен”, че „е изключителна артистична личност”, че „гласът му е богат и съвършен с вокалните си качества, с перфектното владеене над интонацията, с превъзходната си дикция”, че „е изключително талантлив и сдържан”, че „твърде млад  проявява творческа и житейска зрялост”. Към колегите си Никола е винаги загрижен, искрено щастлив от успехите им, винаги готов да помогне, да съдейства – и на сцената и в живота. Но това, което най-много респектира световните сцени, според мен, е уникалността на неговия стил, на неповторимото му артистично и човешко излъчване и присъствие. Бих искала да припомня някои от отзивите във френския печат предизвикани от вълнуващото му изпълнение на Борис Годунов в едноименната творба на Мусоргски в Париж през май 1971 г. Известният френски критик Кларандон заявява във „Фигаро” от 5 май 1971 г.: „Гюзелев е изключителен певец, чувствителен музикант и изискан стилист. Има хубав глас и благороден тембър, който артистът използува с вкус богат на нюанси. Един негов добре премерен акцент е много по-експресивен от толкова жалби и хленчения, с които много артисти са злоупотребявали в интерпретацията на ролята на Борис Годунов.” А Жак Лонгшан от „Монд” от 7 май добавя: „Борис на Никола Гюзелев е един от най-хубавите и човешки вълнуващите, които са играни от години. Физическият срив, така добре подчертан от музиката, е изпълнен от артиста с много сдържаност и смирение: Стряскащата сянка на заслепенията, лудостта, угризенията, всичко се отразява в центъра на този глас, чийто тембър сякаш се подписва в съзвездие от скъпоценни камъни”. Не мога да пропусна и мнението на Жорж Леон от „Humanite” от 8 май: „Това, което поразява най-много в превъплащението на Никола Гюзелев е зрелостта на драматичната и певческа концепция, която се налага от самото начало. Един величествен Борис, надарен с дискретно красноречие и интелигентност, уловен в примката на живота, разтърсен, разрушен... Всичко това е изразено с изключителна яснота от Гюзелев, който на свой ред застава сред най-големите без дори да прилича на тях. Това е неговата най-голяма заслуга. Спомняме си коронацията във Втора картина, смъртта, дори сцената пред храма... Всеки път Борис изглежда натоварен със съдба, която не може повече да понесе и която артистът прави разбираема...” А Марсел Шнайдер от „Combat” от 8 май допълва: „Гюзелев в ролята си на цар Борис ни омагьосва с кристалния си тембър, с богатата си експресивност, с изключителната си музикалност. Също така с таланта на артист, с драматичното си достолепие, изградено от сдържаност. Само Бог знае колко важно е това за изпълнението на сцени като смъртта на Борис. Всичко това прави от Борис един абсолютен монарх.”

    Нека си спомним и посещението на магнетичния български бас с колектива на Националната ни опера в Белгия и Холандия през август, 1970 г. Публиката на Брюксел, Ганд и Хага ентусиазирано посреща неговите изпълнения на Борис Годунов. „Niuve Roterdamer” пише: „Гюзелев е несъмнено най-добрият актьор. Той пресътворява персонажа на недостижим монарх, на един тежък, капризен и противоречив, разяждан от съмнения и в същото време пълен с топли човешки чувства Борис. Точно на този последен аспект Гюзелев слага ударение и с неговото изпълнение богато на нюанси ни трогва дълбоко. И „Haagische Kurant”: “Между солистите, почетното място е без съмнение на изпълнителя на ролята на Борис, Никола Гюзелев, един могъщ бас, който можеше да се роди единствено в България.”

    Да, Никола Гюзелев можеше да се роди единствено в България.  Няма нищо случайно в неговото раждане, в пътя му към славата, в избора му да се завърне в родината си, където продължава да приема ученици от цял свят и най-вече от любимото си Отечество – земята на Орфей. Така, както правеше в Италия, в успешно ръководената дълги години от него Академия „Борис Христов” в Рим. По примера на своя учител – на проф. Христо Бръмбаров... В полите на Витоша, в нежния, с неповторима, приказна атмосфера артистичен дом, Маестро Гюзелев продължава да посреща потомците на Орфей, да им предава онова безценно наследство на българския дух и име, кръстено от незапомнени векове с благослова на песента и легендата за нея – България на Орфей. Неговите ученици са вече утвърдени, световноизвестни имена. Сред тях са баритонът Владимир Стоянов, басът Николай Карнопски, Орлин Атанасов, Цветелина Малджанска...

На рожденния си ден, Никола Гюзелев получи неочакван подарък – Концерт на баси и баритони в изпълнение на негови ученици. Идеята и организацията на концерта принадлежаха на  близка на световния бас -  проф. Мария  Шишеджиева – Попова,  почетен професор на Нов Български Университет.  Участваха Бисер Георгиев, Владимир Попов, Диян Георгиев, Добромир Момеков, Игор Дурловски, Мариян Новановски и Орлин Невенкин. Учениците на Маестрото го почетоха с музика на Верди, Джордано, Моцарт, Мусоргски, Пучини, Рахманинов, Хендел и Чайковски. т, Мусоргски, Пучини, Рахманинов, Хендел и Чайковски.

Концертът беше  изключително красиво и блестящо музикално събитие. Осанката и неповторимия глас на Никола Гюзелев напомниха на публиката  за своята уникалност.

Събитието не случайно се състоя в Националната Художествена Галерия. Наред с другите платна в залата на галерията , аудиторията имаше възможност да види и два забележителни автопортрета на световния бас и художник. 

Когато завършва Художествената Академия с отличие през 1960 г. и постъпва в състава на Софийската опера, Никола Гюзелев и Христо Явашев – Кристо са обявени за „двете най-големи надежди на Художествената Академия”. Това увлечение у Никола Гюзелев е толкова дълбоко и силно, че не го оставя и до днес. Маестрото продължава да рисува в ателието си, а портретите му по стените на неговия дом са много повече от „великолепна живопис”... За двете изкуства – музиката и живописта, които са вечните му спътници, световният бас споделя: „Винаги съм твърдял, че съм артист, защото съм художник, творец. Незвисимо от средствата, с които си служа, аз винаги използвам великата идея на изкуството. Няма ясна граница между отделните съществования на изкуството. Когато средствата на едното са изчерпани, другото се притичва на помощ. Важното е да пресъздадеш персонажа, както ти искаш, да заживееш с него. Лично аз дължа много на живописта що се отнася до сценичното изпълнение на образа: следя тялото си, ръцете си, походката си, гласа си, всички компоненти на артистичната игра с окото на художник. Така, сякаш рисувам точно в този момент!”

    Така, сякаш рисува точно този момент живее и твори един от най-големите баси на всички времена – българинът Никола Гюзелев. И ние, сънародниците му, щастливи да бъдем негови съвременници не може да не му благодарим за това. Колкото до България... Тя никога не забравя рожденните си синове. Името й се крепи на раменете им.